Имате проблем с критиката? Моля прочетете това...

439 27.09.22
Сподели:

Здравейте, скъпи приятели!

Пиша тази статия с цел да Ви помогна да се справите с критиката, защото знам, че това е един огромен проблем не само сред хората на изкуството, но и в обществото като цяло. Ще Ви разкажа как аз лично се справих с този проблем и силно се надявам моите способи да помогнат и на Вас! Разбира се, трябва да сте наясно, че не съм терапевт, не съм специалист, нито се смятам за мъдрец. Единственото, което искам е да споделя с Вас това, през което преминах през последните години, изцяло в стремежа си да се опитам да Ви помогна!

В началото бе унижението

Началото на моята програмистка кариера беше трудно. Ужасно трудно. Не само, че се наложи да бъда многократно подлаган на унижения на почти всяко едно интервю като младши програмист, но след като най-накрая започнах да работя като програмист, критиките бяха ежедневие. На интервютата, цялото това унижение се дължеше на огромното его на старши програмистите, които ми се подиграваха сякаш изобщо не осъзнаваха, че съм новак, знаех много малко, а от това, което знаех половината беше каша, която все още не беше улегнала в главата ми.

После започнаха критиките

Когато започнах да работя като програмист, слава богу хората, на които попаднах (срещу които многократно съм се бунтувал) бяха хората, от които получавах най-голяма критика, но точно от тези хора пък научих най-много! Вярвате или не, днес съм най-благодарен точно на тях! В програмистките среди, преди нов код да бъде публикуван, той трябва да бъде добре изтестван, а след това прегледан от старши програмист, който преглежда дали кода е написан разбираемо и четливо. В началото нямаше и ден, в който да не бях връщан! Многократно! Един от старши програмистите наричаше това "шокане на канчето" - т.е. че след като прегледа кода идва при теб, за да ти се "накара". Всички смятахме, че той е надут и арогантен. Не, не беше. Беше педантичен и съвестен, а ние бяхме на доста по-ниско ниво, от това, което проекта изискваше.

Осмислянето

И така, критика след критика, ден след ден, започнах да чета все повече и повече, да се опитвам да се развивам все повече и повече, но дозите критики продължаваха. Имало дори моменти, в които съм си мислел, че изобщо не ставам за тази професия и ми е идвало да се откажа. Всеки път, след всяка забележка, след всяка критика корема ми се обръщаше на опаки от яд. "Нали така искаше да го направя??? Направих го, сега пак си недоволен!!!" - казвах си. Бях бесен. И ето тук идва ключовата част - 10-15 минути по-късно се успокоявах и започвах да осмислям думите на човека. И познайте - той имаше пълно право! През цялото време той съвестно си е вършел работата, опитвал се е да ме направи по-добър програмист не само за конкретния проект, но и като цяло. Критиките му не са били нито злобни, нито подигравателни, а градивни. Просто първосигнално аз съм ги приемал за негативни.

Как приемаме критиката?

И ето тук идва разковничето - какво извличаме от критиката/забележката. В коя част от нея се вслушваме. Коя част от нас се бунтува срещу нея? В моя случай разбрах, че единствената причина, поради която избрах да се вслушам в думите, макар и след първоначалното бунтуване беше ниското ми его. Боооже, колко съм благодарен, че имам ниско его. Защото ако това не беше така, щях да държа на своето си до край и да се бунтувам всячески. Изобщо нямаше да се замисля върху казаното. Най-вероятно, нямаше и да имам работа след това...

И така, започнах да използвам критиката градивно. Дори и да е имало първоначално негоувание, винаги, ама винаги след това съм връщал времето назад, за да осмисля казаното от човека. Ако погледнете от друга гледна точка пък, това е безценно. Защото дори и критиката показва някакво отношение от човека отсреща. Показва, че го е грижа, че не подминава проблема. Разбира се, ако това наистина е критика. Защото има разлика между обидата (тролене, хейтене и т.н.) и критиката. В случая на първото се научих директно  да подминавам казаното/написаното, сякаш нищо не се е случило, защото то е деградивно, не цели да ми помогне, то не ми носи стойност, а точно обратното - човека се опитва да ме демотивира и обезкуражи поради свои лични причини. В този случай аз не печеля нищо от подобно отношение към мен. За това няма смисъл да влагам енергия в подобно нещо. Предпочитам да я вложа в нещо по-ценно.

Незабавно трябва да се харесаме на всички!

Преди коло 10 години създадох първата си Фейсбук страница, а след това и първата си Фейсбук група. Естествено, напълно наивно, бивайки жертва на собствената си гордост, смятах, че като администратор всички ще ме уважават, ще се респектират от мен и ще са винаги съгласни с мен. Винаги ще ме харесват и никога няма да се налага да търпя критика...Звучи като безопасна среда за хора плашещи се от критиката (save space). Това беше точно по времето, когато бях критикуван като програмист. Да, ама не. Ей, хора, дори и в момента, когато се опитвам да помагам на цяла общност, занимавам се с благотворителност, предоставям цяла платформа безплатно и съм напълно всеотдаен, има хора, които не ме харесват. Така че това е другата фаза - приемането на действителността. Не можем да се харесаме на всички! А и не трябва. Това е огромно напрежение върху нас самите. Ставаме роби на чуждите очи и забравяме да правим това, което най-много обичаме и желаем! Лишаваме съзнанието си от свободата, от която то се нуждае, за да бъдем креативни!

Дойде момента, в който едни много силни думи се появиха в главата ми

Случи се може би преди около 2-3 години. Те се появяваха автоматично, при всяка критика, която получавах предимно в социалните мрежи, но и не само:

"Че кой си ти човече в моя живот, че да отделям от безценното си време за теб? Имам толкова по-важни неща от това да изразходвам енергията си за теб. Какво си направил ти в живота ми, че да заслужиш дори вниманието ми?"

И както виждате, тук отново егото играе роля. Как ще го използваме, как ще пречупим критиката през егото си според мен е ключовата част! Но е и факт - ако се замислите реално, обмисляйки нещата трезво и напълно логично, човек си дава сметка, че наистина няма как някой непознат, който не знае нищо за нас, не е никакъв в живота ни, не е напарвил нищо за нас, пречупва това, което правим през призмата на собствените си възможности, да заслужи дори вниманието ни. Осъзнавате ли колко абсурдно е това!

Един типичен пример за такъв човек, който е бил част от живота ми, но не е донесъл стойност в него е собствената ми бивша жена. Докато все още бяхме женени, когато ѝ споделих идеята си за Handmasters, тя ми каза подигравателно: "аа, значи Етси". С други думи - "не се смятай за иноватор, не си велик, тепърва откриваш топлата вода". Това беше подкрепата, която получих (сега разбирате защо жената е бивша...). После ми казваше какъв огромен труд било и че било непосилно да се справя. Е да, с нейните възможности, но не и с моите. Виждайки платформата сега, скъпи приятели, мислите ли, че я послушах? Това е друго нещо, с която слава богу разполагам и върху което също апелирам да се фокусирате - когато някой ми каже, че не ставам, че не мога да се справя, че не съм достатъчно добър, ми иде да го разкостя. Но въпросното "разкостване" не потича във физическа саморазправа. Нещо много по-мощно е:

"Това е да събереш цялата негативна енергия от някой друг, да я нагнетиш в съзнанието си до такава степен, че да дойде момента, в който тя ще избухне в цялото си величие, за да я вложиш в своето начинание и да направиш най-доброто, което някога си правил!"

А какво да кажем за хората на изкуството?

Работата на хората на изкуството е доста по-особена от тази на останалата част от обществото - на първо мястото работата им е такава, че те не могат да работят без плодовете на техния труд да не бъдат показани на широка публика. И на второ място - всеки разбира изкуството по собствен начин. Дори и нещо да е изключително красиво, все някой ще му намери кусур. Но това е напълно нормално и логично, защото:

Изкуството е строго персонално. То е свързано със сетивата ни. Сетивата ни са свързани с емоциите. Емоциите са свързани с нашия вътрешен свят, нашите разбирания, нашите ценности. Затова и всеки разбира изкуството по различен начин. Бъдете професионалисти, приемете го и се фокусирайте върху това, което Ви прави истински щастливи!

И ето тук е ключовата част - приемането. Приемането, че не всички ще харесват творчеството Ви, дори и то да изглежда перфектно. Разбрете, че не е нужно да Ви харесат всички. Разберете и че ако сте смели, рискувате и създадете нещо екстравагантно, рискувате то да не бъде прието от аудиторията. И ще повторя - за това се изисква кураж. Ако бях творец, аз по-скоро бих потупал себе си по гърба, заради това, че съм проявил смелост и кураж, излязал съм от зоната си на комфорт и съм опитал нещо ново, отколкото да се отдам на критиките и да спра творческия си подем. Представете си пък се появи един единствен човек харесал товрението Ви и точно този човек го купи. Значи всичко това си е струвало. И значи, че се е намерил някой, който да осмисли Вашата работа, да поощри Вашата смелост и да Ви мотивира да продължавате да рискувате!

Честито! Победихте себе си!

Дори и творнието Ви да е пълен провал, вие отново печелите. Печелите, че сте опитали нещо ново, победили сте страховете си, рискували сте. А това означава, че вече сте по-мъдри, по-смели и разполагате с още повече опит. Вече познавате по-добре и вкусовете на хората. Давате си сметка, до колко си струва да излизате от общоприетите норми. Общо взето, вече те по-големи личности! И тук е поредното нещо, което на мен лично ми помогна изключително много:

Научих се да виждам хубавото дори и в най-тежките ситуации и започнах да го използвам в своя полза. По този начин човек излиза винаги победител, дори и когато излгежда, че е загубил!

Както има една приказка "загубих мача, но не и първенството". 

А какво се случва след като сме загубили?

Имам право на избор - да се въргаляме в калта, да бъдем погълнати от загубата и да се свием в черупката си или да дадем време на себе си, да се съвземем, да съберем сили и следващият път да излезнем 2 пъти по-силни, давайки си сметка, каква е крайната цел. А тя е да правим това, което обичаме, за да бъдем освободени и щастливи!

"Че кой си ти да ни казваш, какво да правим. Нито си терапевт, нито си експерт."

Щастлив човек съм - освободен и безгрижен, знаещ, че всичко на този свят зависи само и единствено от мен самия!

А ето нещо и за хейтърите!

Поклон! 🙇

Сподели: