„Чичо Манчо, снех те!“ – малцина са българите, в които цитата не предизвиква усмивка на лицето. Спомените ни от българският игрален филм ни връщат към родното Черноморие и едно безкрайно преследване на злополучната фотографска лента и широко разпространеният по това време фотоапарат „СМЕНА“.

Да, фотографията е основната тема на тази статия. Но ще стесним фокуса още малко, към една от най-ранните разновидности на това изкуство, а именно цианотипията.

    Цианотипията -в буквален превод „тъмносин вид“ (от старогръцки „κυάνεος, kyáneos „ тъмносин“ и τύπος „тип, вид“) е фотографски процес, възникнал през 1842г. Негов откривател е Сър Джон Хершел, който и дава наименованието му. Характерното за процеса е сравнително дългото време за експонация, както и необходимостта фотографската емулсия да бъде изложена на светлина в UV спектъра  с определена дължина на вълната – от 300 до 400nm за създаването на отпечатък. Изображенията са изцяло в синята гама, като нюансите варират от бяло до наситено синьо. Приятна особеност е възможността да се работи не само с целулоиден негатив, но и с директен отпечатък от какъвто и да е физически предмет. Разбира се, фотографът трябва да помни, че резултата ще бъде двуизмерно изображение на преминалата през обекта светлина, а не 1/1 фотографско копие. 😉

                 Интересен факт е, че първата в света фотографска книга е именно с цианотипии – през 1843г британският ботаник Anna Atkins издава книгата Photographs of British Algae: Cyanotype Impressions (1843–53), съдържаща контактни отпечатъци на различни видове растения.    

    Цианотипията работи с два основни реактива: ferric ammonium citrate и potassium ferricyanide, които се смесват в определено съотношение.

    Основната технология е, както следва: двукомпонентната фотоемулсия се нанася посредством четка, гъба или директно потапяне върху лист плътна хартия (за предпочитане акварелен картон) в затъмнено помещение, след което хартията съхне за определен период от  време (от няколко часа, до 24ч; когато се използва мокра техника, хартията се използва, докато емулсията е прясно нанесена). След пълното изсъхване на емулсията, върху хартията се поставя желаният обект – негатив или предмет (напр. перо от птица, лист от дърво, трева и др…) и се експонира на слънце или под изкуствен източник на UV лъчи. След завършване на експонацията, снимката се измива добре и отново суши.

    Готовото изображение е практически с толкова дълъг живот, колкото е живота на хартията. Цианотипии, правени през 18 век все още съществуват!

    Ето и още един интересен факт – снимките остават „живи“ – изложени за дълъг период на слънце, изображението избледнява. Но когато се прибере на тъмно (например – между страниците на книга), след няколко дни цветовете възстановяват динамиката и наситеността си. Забележително, нали?

    А сега стигаме и до най-интересната част, свързана с този процес – високото съдържание на променливи. При създаването на изображения, дори да бъдат изпълнени всички стъпки по напълно еквивалентен начин, крайният резултат винаги е различен! Ръката може да натисне по-силно при нанасянето на емулсията, щрихът може да бъде различен, влагата във въздуха и температурата да варира; при миенето на хартията първоначалната температура в тръбите на водопреносната мрежа е с няколко градуса по-висока от тази, която ще използваме при петата снимка например. Нека добавим и различният начин, по който слънцето ще повлияе снимката (при слънчево експониране) – ако сме имали дъждовен ден преди днешният, въздухът ще бъде по-чист от въздухът след няколко дни слънчево време. Толкова много са факторите, които влияят, че в действителност ние винаги получаваме различен резултат, винаги уникален отпечатък, дори при един и същи негатив/ обект.

    И така, ако притежавате снимка, създадена чрез процеса "цианотипия", знайте, че притежавате уникат. :)